Измененията в чл. 6, 9, 25 и 27 от ЗДДС

Със Закона за изменение и допълнение на Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС) към момента на публикуване на този коментар са направени някои промени, налагащи се основно от съобразяването на българското законодателство с правилата на Директива 2006/112/ЕО. Някои технически изменения не са обект на коментар.

Най-съществено внимание като че ли предизвикват измененията в чл. 6, 9, 25 и 27 от ЗДДС, свързани с изясняване на уредбата на облагането с данък върху добавената стойност на стоки или услуги, когато те се използват за, казано най-общо, лична употреба, ако при придобиването им е упражнено право на данъчен кредит. В тази връзка най-важно изглежда е да се припомни, че изискването да се облага с ДДС използването за лични нужди съвсем не представлява някакво изменение по същество на уредбата и че такова начисляване на данък е същностна част от системата на ДДС и поддържането на неутралността на данъка, като данък върху крайното потребление. В този смисъл начисляването на ДДС върху личното ползване съществува в българското законодателство от въвеждането въобще на данъка. Така че измененията не са изменения по същество, а представляват изясняване на уредбата в резултат на тълкуване на ДДС-директивата от страна на Съда на ЕС. Начисляването на данък при използване на стоки и услуги за лични нужди е също така неразделна и неизменна част от всички действали в тази област директиви.

Необходимостта от облагането на личното потребление на стоки и услуги, когато при придобиването им е упражнено право на данъчен кредит, е ясно и убедително посочена и аргументирана в практиката на Съда на ЕС. Така например в решение по дело С-230/94 Съдът ясно посочва, че целта на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от Шеста директива е да предотврати избягването от страна на данъчно задължените лица на плащането на ДДС, като отстранят определени стоки от стопанската си дейност за лични цели, като по такъв начин се възползват от неоснователни привилегии в сравнение е редовния купувач, който купува стоки и плаща ДДС за тях.

В решенето си по обединени дела С-322/99 и С-323/99 Съдът отново разсъждава, че целта на чл. 5, ал. 6 от Шеста директива е да осигури равно третиране между данъчно задължено лице, което отделя стоки от своята стопанска дейност за лични нужди и краен потребител, който придобива стоки от същия вид. В този смисъл посочената разпоредба предотвратява положение, при което лице е възможност да приспадне ДДС избягва да плати данък, когато прехвърля тези стоки към частни цели и от ползване на преимущество, на което няма право в сравнение е обикновения потребител, който купува и плаща ДДС върху тях. На такова преимущество, заключава Съдът, данъчно задължените лица нямат право и то следва да бъде възпряно чрез начисляване на данък за това лично ползване. Към тази напълно убедителна логика на Съда едва ли може да се добави нещо съществено. Освен може би, че съществена трудност предизвиква леснотата, с която е възможно да се ползва това недопустимо преимущество особено когато става въпрос за стоки и услуги, чието предназначение не позволява разграничение между стопанско и частно ползване като голяма част от превозните средства и недвижимите имоти например. Именно, за да получат действително практическо приложение разпоредбите на чл. 6, ал. 3, т. 1 и чл. 9, ал. 3 т. 1 и 2 от ЗДДС, чрез които разпоредби е въведено начисляването на данък при лично ползване съгласно изискванията на Директива 2006/112/ ЕО, са и направените изменения на чл. 25 и 27 от ЗДДС.